В българската история има едно кърваво събитие, което сякаш е потулено или за него умишлено не се говори. Това е Бояджишкото клане.
Бояджишкото клане от 1876 г., известно още като „Кървавото хоро“, e едно от най-масовите кланета над българския народ по време на османското владичество. По жестокост то се нарежда на второ място веднага след Баташкото клане.
На 11 май 1876 г. селяните от Бояджик се събират в църковния двор да отдадат сърдечните си почести пред ликовете на първите славянски учители и равноапостоли светите братя Кирил и Методий.
По време на празника владеещият околните села Едем ага нападнал селото със своите черкези, които започнали издевателства и грабежи. За да се отбраняват, селяните поставили въоръжена стража в края на селото. По този повод било докладвано на Шефкет паша, който се намирал в Сливен, че в Бояджик се готви бунт.
Така на 17 май 1876 г. той с един табор башибозуци отива в Бояджик и започва погром над селото.
Голяма част от населението се укрива в местната църква, но тя била обстрелвана със снаряди, затова укрилите се вътре били принудени да излязат. Започва зверското им физическо изтребление.
Убити са десетки мъже, жени и деца. Хванатите живи около 50 младежи били принуждавани да играят хоро пред пашата, след което също били избивани. Затова Бояджишкото клане е известно в историята и като ”Кървавото хоро”.
Цялото имущество на бояджичени станало плячка на башибозуците.
Бояджишкото клане е определено от историците като трето по броя на жертвите след Баташкото и Старозагорското и като второ по жестокост клане след Баташкото. В него загиват 170 души мъже, жени и деца, и 2-ма свещеници – Желязко Колев и Господин Иванов.
Сред убитите е и дядото на Джон Атанасов, а неговият баща Иван, още бебе, оцелява в прегръдките на убития. Към днешна дата има възстановен списък с имената на 145 жертви.
Тук на това място се говори трудно, гласът трепери, мъка задавя гърлото. Тук, на това паметно и свято място заловените от турците младежи били накарани да играят хоро. Пашата обявил, че ако му изиграят хубаво българско хоро, ще ги пощади. С надежда да се спасят, младите се съгласяват да играят. Гайдата засвирва и младежите започват да играят хоро, без да знаят, че това ще бъде тяхното последно хоро! Шефкет паша наблюдавал самодоволно, но яростта у него надделява, той дал знак и започва свистенето на ятаганите, непозволяващи никой да се пусне от хорото.
Така на последните съсечени се налагало да играят върху мъртвите тела на свои близки роднини и съселяни. Гърчовете на агонизиращите младежи били съпроводени с гърмежи на пищови от турците, които от упор доубивали своите жертви. Кървавото хоро е кулминацията на Бояджишката буна, всичко е опожарено, разрушено, разграбено. Тогава са излезли думите „Бояджишката яма никъде я няма.“ Според исторически анализи на чужди дипломати „никой, който не е видял лично последствията от изгореното село, не може да си представи колко страшно бедствие го е сполетяло.“
Седмица по-късно от околните села на Бояджик и от по-далеч започнало прибирането на оцелелите селяни у дома. Неописуема мъка сграбчвала живите, когато заварили опожарено родното си място. Навсякъде още димели пепелища от изгорени плевни и кирпичени къщи. По улиците все още стояли неприбрани трупове на убити мъже и осквернени девойки. Псета и птици подплашено скитали из дворовете, загубили надежда да намерят своите стопани. А живите не можели да повярват как са оцелели след този ад на жестокост и смърт. Цели фамилии били изчезнали, почти във всеки дом липсвали деца, жени и най-вече мъже, голямата част от които били убити или отвлечени от турския аскер……”
Тази трагична история за кървавото събитие, сполетяло нашите прадеди, говори колко непримирими, горди, непокорни и жертвоготовни са били бояджикчани.
Поклон пред паметта на всички невинни жертви, загинали в Бояджишкото клане!
Източник: Патриоти