Едва ли има българин, който да не е чувал израза „Оплачи се на арменския поп“. А и да го е използвал. Какво обаче точно значи? Как се е родил? Бърза проверка в интернет вади една съшита с бели конци история. А именно как някакъв безименен арменски архиепископ (на когото така и не се споменава името поне веднъж) бил много близък до султана (също така не е ясно до кой султан) и веднъж, а според други източници повече от веднъж, се застъпил за българи заточени в Диарбекир и осъдени на смърт. Тези българи един път са четирима, един път са десетина, а понякога и доста повече.
Арменска апостолическа църква „Св. Георги (Кеворк)“, Пловдив. Снимка: Уикипедия
Но тази история издиша. Първо – как пък така никой не помни именно на този арменски свещеник, та поне веднъж да го спомене, ей така от благодарност. Второ – откъде накъде ще ги водят тези българи да ги бесят чак на другия край на империята в Диарбекир, вместо направо да им метнат въжето. Диарбекир освен това е било място за заточение, не за изпълнение на смъртни присъди. Естествено, тази история е на висока почит в арменската общност в България, като там цитират и един исторически факт, който обаче не е обвързан категорично със самата история за спасените българи. А той е, че Христо Ботев на страниците на вестник „Знаме“ публично е благодарил на арменския владика от Диарбекир за „добрите му християнски дела“.
Но тези приказки са просто едно фолклорно дърдорене
Ето откъде обаче идва наистина израза „Оплачи се на арменския поп“. Арменците имат собствена патриаршия в Цариград от 1461 година по изрично настояване на султан Мехмед ІІ. Преди това гръцкото духовенство не е позволявало на арменците да имат собствена патриаршия, понеже двете църкви взаимно се обвиняват в ерес. След падането на Константинопол султанът позволява Гръцката патриаршия, тоест Цариградската патриаршия да си остане в града, но дава разрешение да се създаде и арменска, заради системата на милета. Това са законово признатите религиозни общества на различните етноси в рамките на империята. Ето ви произхода на легендата за близките връзки на султана и някакъв си арменски духовник. Национално – църковните ни борби, както знаете, започват през 60-те години на XІX век и водят до признаването на български милет, а по-късно и до създаването на Българска екзархия.
Проблемът в тези борби е, че Цариградската патриаршия играе доста подла роля. Не турците са проблем в така наречения български въпрос, а гърците. Но заради неприязънта им към арменската църква, ние всъщност имаме неочакван поддръжник от страна на Арменската патриаршия. В тези именно борби гръцките противници на църковната ни независимост се подиграват, че щом имаме проблем, да не занимаваме тях, а да се обърнем към арменския папас. Не го наричат патриарх, наричат го просто поп.
Не че той може нещо реално да ни помогне, а като израз на пренебрежение. Ето как арменският поп е част не от революционните ни борби, а от тези за църковна независимост. И не става дума за реална помощ на някакъв анонимен свещеник, а за пренебрежителните подмятания от страна на гърците, които са станали много по-устойчиви по нашите земи и са го превърнали в синоним на обреченост – къде е арменският поп, та към него да се обърнеш за проблема си. Това е истинската основа на оплакването на арменския поп.
Автор: Таньо Цветанов
Източник: Skafeto