Да си родител не е лесна работа! Не е достатъчно да се грижим винаги чедата да са добре нахранени, облечени подходящо и да е в добро здравословно състояние! Трябва да осигурим техния душевен комфорт! Да се „смъкнем“ надолу по скалата на времето и да се опитаме да осмислим нещата от гледна точка на детето. Това е необходимо да правим от най-ранната му възраст – то още на 2 години разбира и осмисля всичко, което му „поднасяме“… Усеща, когато играем с него „насила“, тъй като си мислим за течащия по ТВ футболен мач или за предстоящи отговорни срещи в работата… Вече поотрасло, детето усеща, когато го „лъжем“, дори ако това е „за добро“… Сърди се, когато се опитваме да натрапваме уменията си, правейки неща, които все още не са по неговите сили, но то иска именно САМО да се справи!
Повечето деца са много любознателни и с жадност попиват всичко, което ние искаме и можем да им обясним… Затова трябва да им отделяме повече време. Но не трябва да ги разглезваме, затрупвайки ги с играчки! А когато започнат предучилищните и училищните занимания, трябва ненатрапчиво – според възможностите – да им помагаме в новите предизвикателства. И винаги трябва да ги насърчаваме – във всичко: „Ще се справиш – ще видиш“ – това трябва да звучи постоянно в устата ни! Трябва да се стремим да спазваме обещанията, които им даваме, и да не даваме такива, които са явно неизпълними – това ни отдалечава от детето, което, в тези случаи, се чувства силно разочаровано!
Нека не сравняваме децата си – по никакъв повод с други наши или чужди деца – така ще съхраним психиката им – това ще е гаранция да преодоляват лесно повечето житейски предизвикателства! Нека, освен това, да не сме пренебрежителни към децата си, а още по-малко – равнодушни! Предпоставка за това е в семейството ни да има хармония и да се чувства постоянно много обич! Децата безпогрешно усещат, когато нещо не „върви“ – това буди у тях в началото недоумение, после възмущение – детето почва да се чувства самото то виновно за семейните неблагополучия! А това може да предизвика отчаяние и дори омраза към единия или и към двамата родители! В такъв случай, децата се чувстват „предадени“ от своите родители, на които са се доверявали доскоро във всичко!
Затаява се нарастващо с години негодувание, което, по правило, в „тийнейджърската“ възраст се превръща, обикновено, в пълно незачитане на съветите и упреците не само от страна на родители и близки, но и на други възрастни „авторитети“. Нека след време да не съжаляваме, че не сме били родителя, какъвто би следвало да бъдем, усещането, че сме „изпуснали юздите“ е ужасно! Нека никога не го изпитаме! И никога да не забравяме, че сме минали по пътя на нашите деца – да си припомним всичко хубаво от онова време и го преразказваме наново и наново на нашите скъпи „наследници“!