Тунелът от подземията на мавзолея до подземията на партийния дом. Беше в края на 1991 година. Георги Димитров беше вече изваден от мавзолея и погребан. Проф. Янчулев вече беше избран за кмет на София и общинския съвет беше започнал да преименува улиците.
Мавзолеят стоеше затворен, надраскан с антикомунистически лозунги. Работех в списание “София” и един ден от общината ни уредиха на мен, фотографа на списанието и една колежка да влезем в подземията на мавзолея. Тръгнах с огромно любопитство, въоръжен и аз с фотоапарат.
Тунелът от подземията на мавзолея до подземията на партийния дом.
Снимка: Иван Бакалов
Мавзолеят беше някакво митично място през всичките социалистически години. Пред него минаваха манифестациите, горе на трибуната седеше Тодор Живков и свитата му от Политбюро. Пред мавзолея поднасяха венци чужди делегации. Сега изглежда странно, но там са поднасяли венци и държавници от Западна Европа. Спомням си например Ханс Дитрих Геншер, външният министър на Федерална република Германия, как поднасяше венци на видния комунист Георги Димитров.
Комунистическата власт в средата на 70-те години е направила сериозен ремонт на мавзолея, почти го е подновила – конструкция, облицовки, мозайки, хладилна инсталация в подземията и т. н. И същевременно още тогава властта беше осъзнала, че не може да кара западни делегации на официални посещения да поднасят венци пред мавзолей, съхраняваш нещо като мумия. Затова през 1981 година, по повод 1300-годишнината на България, отпразнувана с разточителни тържества и поставяне на монументи, беше направен и паметникът на Незнайния войн в София – онзи лъв с вечния огън край църквата Св. София. Всички чужди държавници започнаха да поднасят венци там, а мавзолеят остана за делегациите от братски комунистически страни. А дори и те ходеха с венците пред Незнайния войн. Все по-рядко се виждаха опашки с посетители на мавзолея. Той стоеше затворен с месеци, носеха се слухове как отнасяли тялото на Георги Димитров в Москва да го балсамират и “ремонтират”.
Саркофагът отгоре. Асансьорът е качвал тялото отдолу и е затварял стъкления похлупак херметически.
Снимка: Иван Бакалов
Към края на 80-те мавзолеят стоеше сякаш почти винаги затворен. Но манифестациите не спираха. Членовете на Политбюро и Живков в средата продължаваха да махат отгоре към преминаващите ученици, “отряди на трудещите се”…
И ето, един ден влязох вътре през страничната врата,през която са влизали Живков и Политбюро. Край залата със саркофага имаше две стаи, една по-малка за коменданта, който е отговарял за церемонията с гвардейците, дежурящи отпред пред вратата на мавзолея. Другата стая, по-голяма, са ползвали за почивка. Имаше и тоалетна. Ако на някой от старците от Политбюро му стане лошо, докато седи прав 2-3 часа горе, да слезе на хладно, да изпие някой чай, кафе, водица…
Така тези от Политбюро създаваха проблеми на фотографите от вестниците. Току някой изчезне от редицата горе на трибуната на мавзолея. А фотографът трябва да занесе във вестника снимка, на която се виждат всички членове на Политбюро, присъствали по официалното протоколно съобщение.
Мавлозеят през 70-те години, преди ремонта и реконструкцията.
Веднъж Пенчо Кубадински, нещо бил болен сигурно, се появи на 24 май само за 10 минути на трибуната. Фотографът Пламен Тодоров от “Народна младеж” донесе във фотоотдела снимка без Кубадински. Проблем. Голям при това. И Пламен извади негативите от 1 май – 23 дни по-рано. Там Кубадински присъстваше. Пламен изкопира една голяма снимка, изряза с ножица Кубадински заедно с част от мозайката, която се виждаше зад колоните на мавзолея. После монтира изрязаното върху снимката от 24 май, намести Кубадински между другите. Нямаше фотошоп – само ножица и ретуш. Снимката излезе на първа страница с ширина през всички колони на вестника. Така излизаха по принцип снимки на Политбюро на манифестации – фронтално, с трибуната на мавзолея. Никой нищо не разбра. Дали Кубадински е бил същия цвят костюм, може и той да не е забелязал…
Реконструираният мавзолей през 80-те години седи най-често затворен.
Това се сетих в стаята там долу. Стая, стая, ама като малка заличка, мрамори, тежки масички от масивно дърво. Вече не помня подробностите, точно там не ми хрумна да снимам.
Влязохме първо в залата със саркофага. Той седеше празен и безсмислен. Опитвахме да пуснем осветлението, не знам дали успяхме всичко. Но саркофагът има специално осветление, със светоотводи, така че до останките от “вожда и учителя на българския народ” да не достига топлина, а само светлина, една призрачна светлина.
Отгоре през бронираните стъкла на опразнения саркофаг се виждаше пространството в подземието под него. Слязохме долу. Тук вече изглеждаше като във филм антиутопия. Нещо като морга, с една специфична миризма, нещо като операционна в болница, с бели облицовки, нещо като склад. Саркофагът е с малък асансьор, някакъв механизъм, с който той се спуска долу в помещението за поддръжка. Там отстрани имаше някаква вана със стъклени стени и нещо като операционна маса.
Отстрани се виждаха ризи и якички на ризи. Оказа се, че това са ризите и якичките на мумията на Георги Димитров. Преобличали го редовно, поне веднъж годишно, но якичките на ризите сменяли често, доколкото можеше да се разбере от обясненията на двамата експерти, които са поддържали тялото. Единият, доц. Петър Гълъбов, даде по онова време интервюта, в които обясни технологията. Два пъти в седмицата тялото е сваляно в стаята, за да овлажняват с балсамационен разтвор откритите му части – ръце и лице. Те изсъхвали при престоя в херметическия затварящия се саркофаг. Доцентът се гордееше, че от всички мавзолеи, направени по съветска технология, само в България тялото на Георги Димитров е било оставено да се поддържа от наши експерти. Технологията била достижение на науката, каза доцентът.
Подземната хладилна инсталация на мавзолея е поддържала 15 градуса и точно определeнa влажност на въздуха. Тази машини са закопани под земята, не се е чуло и видяло да ги изнасят оттам.
Изглеждаше потискащо това помещение. Вече разтурено, изтърбушено, навсякъде се търкаляха някакви стъклени матови топчета. Подобни на топчетата, с които играехмзе като деца, онези, които се залагаха, не биячите. Чудех се за какво са служели толкова топчета. Служителят от общината, който ни водеше, вече беше запознат и обясни – когато изваждат тялото на Димитров веднъж годишно, го потапят в 300-литрова вана с балсамационен разтвор. И за да потъне,пълнят изпразнения му труп със стъклени топчета.
След престой в разтвора, тялото се напълва с тампони, напоени с балсамационен разтвор и се зашива. Така до следващата процедура. Всеки път тялото е зашивано и разшивано, но тъканите били добре запазени и не се разкъсвали – доказателство за качеството на балсамацията, според обясненията на доц. Гълъбов.
Якички за ризите за тялото на Георги Димитров. Снимка: Иван Бакалов
След това слязохме в още едно помещение по-надолу в подземията. Онемях. Това беше като малък завод, някаква гигантска хладилна инсталация, като от футуристичен филм. Огромно подземно помещение, почти с размерите на мавзолея отгоре като площ. Инсталацията поддържала температура 15 градуса, доколкото си спомням, с точно определена влажност. Не като сегашните климатици, които изсушават въздуха. Един неуловим хлад, който обгръщал траурната зала и балсамационната отдолу.
Подземната хладилна инсталация на мавзолея е поддържала 15 градуса и точно определена влажност на въздуха. Тази машини са закопани под земята, не се е чуло и видяло да ги изнасят оттам. Снимка: Иван Бакалов
От “машинното” помещение нашият гид ни поведе към един тунел, който водел до Партийния дом. Тунелът беше осветен, с боядисани с бяло стени, широк не повече от метър и нещо, с елипсовиден заоблен таван, като свод. Ходихме, ходихме напред с известен страх. Опитвах се да преценя колко метра сме минали и дали вече сме пресекли през площада до Партийния дом. И стигнахме една затворена желязна врата – вероятно в подземията на самия Партиен дом. Беше затворена от другата страна, нямаше как да продължим. Побутнахме вратата, помъчихме се да я отворим и се върнахме обратно.
Излязохме отгоре в студения есенен ден. Оглеждах празния мавзолей с неясната мисъл какво ли ще стане от него, за какво може да се използва това нещо. По-късно заваляха предложения за музей на комунизма, разни подобни.
Но стана друго. През 1999 г. правителството на СДС-ОДС с премиер Иван Костов реши да разруши мавзолея като част от декомунизацията на страната. Един министър – Евгений Бакърджиев – беше натоварен със задачата, той беше и главен инициатор и пропагандатор на разрушаването.
Мавзолеят след първото взривяване само леко се килна на една страна. Снимка: БТА
В уречения ден и час на взривяването на една тераса на Партийния дом застанаха да гледат атракцията премиерът Костов и кметът Софиянски. Телевизията снимаше репортажи с няколко камери по площада. Командващият взривяването министър Бакърджиев не успя да поднесе желаната гледка. Взривовете гръмнаха, а мазволеят само се поклати и остана да стърчи с напукани стени в основите. Примерът възмутен напусна терасата за наблюдение. Последва ново взривяване след ден, което отново не успя да събори мавзолея, само го килна настрани. Чак на третия път го разбиха, камиони извозиха строителните отпадъци, а на мястото остана една безсмислена и досега площадка.
Мавзолеят след третото взривяване. Снимка: БТА
Ако питат мен, мавзолеят трябваше да остане. Да премахнат неговата абсурдна тържественост, като засадят около него дървета и го включат като част от парка, а вътре в тези помещения да запазят част от машинариите и да го превърнат в музей на комунизма. Сега антиквари изкупуват вещи от комунистическата епоха, колекционери ги търсят. Като нищо щяха да се съберат експонати за една експозиция. Сега подземията и тунелите седят безсмислено под площада, а следващите поколения щяха да ги разглеждат с интерес.
Мавзолеи от съветски тип, по руска технология, отворени за посещения:
Москва – на Ленин
Пекин – на Мао Дзе Дун
Ханой – на Хо Ши Мин
Пхенян – на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир
Мавзолеят на Агостино Нето в Ангола е по същата технология, но е затворен, тялото е пренесено в гробница.
По света има множество мавзолеи, но без балсамирани тела за изложение. Такъв е мазволеят на генарлисимус Франко в Мадрид, на Джордж Вашингтон във Вашингтон, на Бисмарк в Германия, на римски императори в Италия, на дукесата на Кент в Англия и мн. др. В София има още един мавзолей – на княз Александър Батемберг, който не е отворен за посещения.
Множество богати фамилии по света са строили семейни гробници от типа на мавзолеи. В сегашно време приживе си построи малък мавзолей в частните гробища в Бояна бизнесменът Младен Мутафчийски. И скоро, след като беше завършен, той почина е се пренесе в него.
От сп. “Биограф”
Автор: Иван Бакалов
инфо: e-vestnik.bg