Ако има някакво видимо изображение на свободата – това е гледката на играещи посред нощите деца на прашната улица. Ако свободата имаше вкус – то тя би била студената домашна ракия под асмата, когато слънцето е скрило палещите си лъчи зад облаците, а около теб летят светулки. Ако свободата беше болка – то това би било болката от превития гръб над къщната и дворна работа.
АКО ИМА МЯСТО, КЪДЕТО ЩЕ СЕ ГОВОРИ ЗА НЕЩО РАЗЛИЧНО ОТ ОФИС ДРАМИТЕ, ФЕЙСБУК, ПОКЕМОНИТЕ ИЛИ КЪДЕ СА НОВИТЕ ЗАТВОРЕНИ УЛИЦИ В СОФИЯ – ТОВА Е КРЪЧМАТА НА СЕЛО.
Тук не очаквай някой да коментира с теб последното клипче на котка, играеща на ФИФА. Очаквай много вперени погледи. Но не в телефона, а в теб самия. Да, отвикнали сме вече. Отдавна не си спомняме какво е някой да те гледа в очите, докато му говориш. Вместо да разлиства уж небрежно постовете на приятелите си във Фейсбук.
Спомням си първия път, когато пристигнах на село като дете. Рано сутрин, ранно лято. Студът все още щипе по кожата ти и колкото и да не искаш да си признаеш, имаш нужда от онова топло одеяло, с което майка ти все те загръща – да те обгърне и затисне в прегръдката си.
Слизаме от колата и бързаме да се скрием в топлата одая на къщата. Баба ми не обичаше деца, защото се навираха навсякъде – дърпаха опашката на кучето, крадяха яйцата, опитваха се да яхнат агнето и чупеха клоните на дърветата от бране на сливи и ябълки. Но няма да я забравя никога с шкафа й, в който се криеха всевъзможни сладки, потулени от самата нея, щедрото й „купи един хляб и си запази стотинките“, покровителственото й „Още спи“, когато в 3 часа идваха да ме викат кварталните деца, а аз гледах тайно през пердето и им завиждах, че вече са навън, а аз трябва да се правя на заспала.
Ако имаше по наше време читави социални работници, НПО-та в защита на детето или поне Бриджит Бардо, никой от нас нямаше да остане при родителите си. Щеше да е даден за осиновяване от възпитани и хрисими американци, които да ни учат как да ядем правилно с три лъжици, две вилици и 4 ножа.
Защото имаше дни, когато никой не питаше „Кога се прибираш“ и „Какво ще правиш“, а просто ни оставяха да… просто ни оставяха.
ИМАШЕ ДНИ, КОГАТО ДА СИ РОДИТЕЛ НЕ ОЗНАЧАВАШЕ ДА СЕ ОГЛЕЖДАШ КАТО РАЗТРЕВОЖЕН ЛЕМУР 24 ЧАСА / 7 ДНИ В СЕДМИЦАТА.
В дните, в които стоях на село, съм правила какво ли не – падала съм в бурна река и съм чакала 3 часа да ми изсъхнат дрехите, за да не разбере баба ми и да ме подхване с гьостерицата. Низала съм тютюн. Продавала съм царевица по 4 часа на ден на оживена магистрала, в най-горещите часове. Мазала съм цялото си тяло с кравешки изпражнения, защото ме излъгаха, че боровинките, които хапнах, са отровни. Крала съм котката на съседа. Лепила съм си светулки по челото, убивайки ги по този начин една по една (но тогава не го осъзнавах), сваляли са ми температурата с оцет, мазали са ми възпаления зъб с домашна 60-градусова ракия, вместо да ме заведат на читав зъболекар и да пия антибиотик.
Късах от горещия хляб директно от фурната с немити ръце, хранили преди малко агнето. Все още пред мен е парата, която се издига от комата, току-що изкаран от фурната. Все още пред очите ми е и опашката от хора, която се събираше рано сутрин отпред, чакайки да извадят пресен хляб. Сега не можеш да събереш толкова народ там, ако ще да извикаш и Лили Иванова да пее пред чешмата.
Всеки има нужда от малко бягство – бягство от нашия свят в един друг свят, който обезсмисля всички други светове. В който всяка вдишана глътка чист планински въздух е вдишана глътка свобода. Бягство от нас самите към истинското ни Аз. И дни, в които да не мислим за никой и нищо – единствено за това, дали утре времето ще е хубаво за разходка и спане на открито.
Източник: goguide.bg