Някои от любимите ни цитати от български автори

Често цитираме велики мисли на чуждестранни автори, но това, което е в сърцата и душите ни, могат най-добре да го опишат нашите, българските творци. Потопете се с нас в света на поезията с тези невероятни цитати от български автори, които, чрез написаните върху белия лист хартия думи, ще живеят вечно!

1. „Аз не живея – аз горя!“

– Пейо Яворов

2. „Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.“

– Блага Димитрова

3.„Живеех, трупах… Докато във мрака във гръдта си усетих страшна яма… Очи залюпих, изведнъж заплаках… аз всичко имах, само тебе нямах!“

– Димчо Дебелянов

4. „Пази боже сляпо да прогледа!“

– Алеко Константинов

5. „Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него
доколкото мога.
…

– Никола Вапцаров

6. „Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.” 

– Димитър Талев

7. „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

– Йордан Радичков

8. „Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.”

– Aтанас Далчев

9. „..че над града вали,
тъй както и в душата…
И ние се опивахме
с тъгата.”

– Елисавета Багряна

10. „Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”

– Димитър Димов

11. „Ако си тъжен.. -  казваше баба.. тогава плачи. Когато сълзите свършат, животът продължава!“

- Дора Габe

12.„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я? Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.“

- Йордан Йовков