Случаите на деца, разказващи спомени от отминали животи са многобройни и по цял свят. В много от тях детайлите от живота на „преродения“, които децата описват, са толкова конкретни, че изглежда невъзможно да са измислица. Често тези детайли се потвърждават след проучване на фактите, но в други случаи е трудно да се докаже разказа, пишат fresh-science.com
Но дори и в най-убедителния разказ за отминал живот, мнозина намират поводи за съмнение. Възможно ли е например родителите да са повлияли на детето си с подвеждащи въпроси? А дали пък детето просто не е чуло информацията отнякъде без родителите да знаят, и просто я повтаря? А може би твърде развитото въображение и нуждата от внимание се проявяват като разкази за починали хора? Възможно е начина по който „спомените“ на детето съвпадат с реални хора и събития да са просто късметлийски попадения.
Психология
Психолога доктор Ерлендър Харалдсън, професор в университета в Рейкявик, Ирландия, проучил 30 деца в Ливан, които постоянно са разказвали спомени от отминал живот, и сравнил резултатите с тези на 30 други, случайни деца. Доктор Харалдсън искал да провери дали деца, които се асоциират толкова силно с друг човек, като преродилия се в тях, са психологически подобни на хора с раздвоение на личността.
Например, той тествал децата, за да провери дали те са по-склонни от връстниците си да проявяват дисоциации. Резултатите публикува в Англия.
„Концепцията за дисоциация се използва за описание на различни психологически процеси, започвайки от тези, които са съвсем нормални, като раздвоение да вниманието и мечтаене, до създаването на различни личности от един и същи човек с незначително или никакво знание за съществуването един на друг.“ – казва Харалдсън.
Той открил, че деца, които разказват спомени от предишен живот, са показали по-високи резултати за мечтаенето, търсенето на внимание и дисоциация, но не и по отношение на социална изолация и предположения. Също така нивото на дисоциация било много по-ниско от това в случаи на раздвоение на личността и не е клинично свързано.
В същия доклад той се позовава на друго свое проучване в Шри Ланка. Там открил, че „преродените“ деца мечтаят повече и по-често от връстниците си, но не съществувала никаква индикация, че са склонни да си измислят преживявания, нито пък били податливи на внушения. При едно от проучванията си в Шри Ланка, Харалдсън открил, че тези деца имат по-обширен речник, показват по-добри резултати на тестове за интелигентност, и се справят по-добре в училище от съучениците си.
Харалдсън цитира доктор Иън Стивънсън, познат със систематичното си проучване, започнало през 1960 година, на хиляди случаи на деца, разказвали за предишни животи. Стивънсън проследил живота на тези деца, и открил, че почти всички те пораснали и заели подходящи позиции в обществото, без да развиват никакви психологически различия от връстниците си. Само едно от децата, които Стивънсън проследил, развило шизофрения по-късно в живота.
Истината
Психолози се опитват да открият някакво психологическо влияние, което може да отговори на въпросите относно тези чужди спомени. Стивънсън събира огромно количество информация, но историите на доста от децата например от Индия, не могат да бъдат потвърдени. Харалдсън събира данните от други учени, за да ги обобщи.
„Във 80% от общо 123 случая починалия човек е бил идентифициран и отговаря на някои или всичките описания, дадени от детето. От 99 разкрити случая, човека, когото детето твърди, че е било, е бил непознат за семейството в 51 % от случаите, познат в 33%, и роднина в 16%. Само един от случаите се озовава на границата между измама и самозаблуда.“ – пише Харалдсън.
В доклада си той обръща внимание на няколко деца, чиито спомени са били потвърдени.
Момче от Турция
Когато Сунгур е бил момче, заминава със семейството си на екскурзия, далеч от родното си село Тавла. Докато пътуват, той посочил към село Ханкагиз и казал, че е живял там. Казал още, че името му е Наиф Чичек, и че е заминал за Анкара преди да умре.
Наистина е имало Наиф Чичек, починал в село Ханкагиз година преди Сунгур да се роди, но семейството не знае това за още доста време. Родителите на Сунгур не са очаровани от идеята да посетят „предишния му дом“.
По-късно, когато дъщерята на Чичек отишла в село Тавла, преди двете семейства да са имали какъвто и да е контакт, Сунгур отишъл при нея и ? казал: „Аз съм баща ти“.
В крайна сметка родителите на Сунгур го завели да посети дома на Чичек. Сунгур правилно разпознал няколко хора, включително вдовицата на Чичек. Посочил газена лампа и казал, че той я е направил. Разказал още, че собствения му син го е ударил с камиона веднъж, докато е шофирал назад.
Всичко, което Сунгур разказал, се оказало вярно и съвпадало с живота на Чичек. Някои от историите не могли да бъдат потвърдени, но е разказал нито едно невярно нещо.
Момиче в Канада
Хана си спомняла да е била възрастна жена. Бащата на Хана не се интересувал от хокей, нито гледал хокей някога по телевизията, тъй като заради този спорт преди години развалил отношенията със собствения си баща. Когато Хана била на 3 години, един ден попитала баща си защо нейния син не идва вече да я води да гледат хокей. Когато бащата попитал кога този син е правел това, тя казала: „Нали знаеш, татко, когато бях стара жена“.
По-късно разказала повече за сина си, с детайли като бялата му ръждясала кола, която той карал и коженото му яке.
„Дори казаното от момичето да не може да бъде доказано, го намирам за шокиращо. Какво кара три годишно момиченце, чието семейство дори не обича хокей, да си представи, че е стара жена, която иска да ходи на хокей със сина си?“ – казва доктор Джим Тъкър от университета във Вирджиния.
Травма
Харалдсън изказва теорията, че децата със спомени от предишни животи страдат от пост-травматичен синдром. На възраст от 2 до 6 години често си представят, че са някой друг, често някой, преживял травма – войник, загинал на фронта, пилот на разбил се самолет, жертва на убийство. След шестгодишна възраст, те обикновено загубват интерес, но тези спомени могат да имат негативен психологически ефект.
Някои са стресирани от чувството, че са напуснали семейството си, други развиват фобии от драматичната смърт, която си спомнят. Често са налице и кошмари. Тези симптоми са много подобни на тези, изпитвани от завърнали се войници, както и на пост-травматичния синдром.
Възможно е да се появят трудности с концентрацията, промени в настроението и дори агресия. Децата, спомнящи си неестествена смърт се страхуват от смъртта повече от връстниците си.
Спомена от минал живот може да не е най-приятното нещо. А дали това са само измислици, налучквания или истинско прераждане, науката засега не може да каже.