Той не спечели най-голямата битка.
Той спечели най-дългата.
Борис I Михаил – владетелят, който с едно съдбовно решение промени пътя на България и направи възможен Златния век.
В историята на всеки народ има моменти, в които изборът не е между победа и поражение, а между оцеляване и изчезване. Това не са битки, които се водят с армии. Това са решения, които се взимат в тишина, далеч от бойните полета, но чиито последици се усещат векове по-късно.
За България такъв момент настъпва през IX век. И човекът, който застава пред него, е Борис I.
Той не е владетелят с най-много победи. Не е и този, чието име буди страх у враговете. Но без него България можеше да бъде силна за кратко и да изчезне завинаги.
Когато Борис поема властта около 852 година, България вече е утвърдена сила. Държавата, изградена с желязната воля на Крум и неговите наследници, има стабилна територия, армия и закони. Но зад тази сигурност се крие дълбока уязвимост. България е езическа държава в свят, който бързо се подрежда по религиозен принцип. На юг стои Византия – империя с хилядолетен опит в подчинението чрез дипломация. На запад е Рим – другият център на духовна власт. И двете сили гледат на България не като на равна, а като на бъдеща придобивка.
В този свят религията е политически език. Без него държавите остават изолирани и уязвими. Борис разбира това ясно.
Натискът върху България расте. Византия използва военни заплахи и икономически натиск. Западът предлага съюзи, но срещу подчинение. Всеки иска България да приеме християнството по чужди правила. Борис не действа прибързано. Той воюва, преговаря, печели време. Това не е колебание, а хладна преценка. Той търси изход, при който България ще влезе в новия свят, без да загуби себе си.
Около 864 година решението става неизбежно. България приема християнството. Борис е покръстен и приема името Михаил. Това изглежда като отстъпление. Всъщност това е стратегически пробив.
Покръстването обаче не носи спокойствие. То отприщва най-опасната буря – вътрешната. Старата болярска аристокрация вижда в новата вяра край на традиционния си свят. Избухва мащабен бунт. Борис е изправен пред избор без добър изход. Ако отстъпи, държавата ще се разпадне. Ако действа, ще пролее българска кръв. Той избира бъдещето. Бунтът е потушен с жестокост.
Според хрониките са екзекутирани петдесет и два болярски рода. Това е едно от най-тежките решения в българската история, но именно то прави покръстването необратимо.
Приемането на християнството е само началото. Истинската опасност е духовното подчинение. Ако България остане под пълен византийски контрол, тя просто сменя формата на зависимостта си. Борис започва сложна дипломатическа игра. Преговаря с Константинопол, но паралелно търси подкрепа от Рим. Задава въпроси, настоява за права, които никой не очаква от новопокръстен владетел. През 870 година Българската църква получава автономен статут. България вече има собствен духовен път.
През 886 година в България пристигат учениците на Кирил и Методий – прогонени, отхвърлени, без закрила. За повечето владетели те биха били бреме. Борис вижда в тях ключ към бъдещето. Той им дава подкрепа и възможност да действат. Така започва процесът, който ще доведе до книжовните школи, кирилицата и Златния век. Това не е случайност. Това е визия.
Цената на християнизацията – какво преживява обикновеният българин
Докато дворът води дипломатически битки, а болярите губят или защитават властта си, най-тежката цена на християнизацията се понася от обикновения човек. За българския селянин, войник или занаятчия новата вяра не идва като просветление, а като разтърсване на целия познат свят.
Старите светилища са разрушавани или изоставяни. Ритуали, предавани с поколения, изведнъж се оказват забранени. Имена, празници, обичаи – всичко това започва да губи смисъла си. Хората, които вчера са призовавали старите богове за закрила, днес трябва да се кръстят пред непознати символи и думи, които не разбират.
Свещениците често са чужденци. Богослужението е на гръцки език. Новата вяра първоначално се усеща не като утеха, а като още една форма на власт. Страхът и объркването са навсякъде. Мнозина приемат християнството не от убеденост, а от страх от наказание или изолация.
Именно тук решението на Борис да подкрепи славянското богослужение по-късно се оказва спасително. Но в първите години преходът е болезнен. България не се християнизира за една нощ. Тя преминава през години на вътрешно напрежение, съпротива и мълчаливо недоволство. Това е цената, която народът плаща, за да оцелее като държава.
Около 889 година Борис прави нещо, което почти няма аналог в Средновековието. Той абдикира доброволно и се оттегля в манастир. Това не е бягство от отговорност. Това е съзнателен акт на човек, който разбира, че властта е средство, не цел. Но покоят не му е позволен дълго. Когато синът му Владимир започва опит за връщане на езичеството, Борис напуска манастира. Той сваля собствения си син, ослепява го и поставя Симеон на престола. Това е най-болезненият му избор – избор между баща и държавник.
След това Борис се връща в тишината. Там, далеч от трона, той завършва пътя си не като владетел, а като човек, който е понесъл цялата тежест на решенията си.
През 893 година, няколко години след като Борис се е оттеглил в манастир, неговото дело получава своята окончателна и необратима форма. В Преслав е свикан събор, който историята ще запомни като Преславския събор – моментът, в който България официално скъсва с последните остатъци от стария ред. На него е потвърдено свалянето на Владимир и възкачването на Симеон, но далеч по-важно е друго: гръцкият език е отстранен от богослужението, а старобългарският става официален език на църквата и държавата.
Това решение превръща покръстването от политически акт в културна революция. България вече не просто е християнска – тя е християнска на своя език, със своя книжовност и със собствен духовен център. Така Преславският събор поставя последния камък в делото на Борис и прави избора му необратим за векове напред.
Борис I Михаил умира през 907 година. Той не доживява Златния век. Но именно той го прави възможен. Той не печели най-голямата битка. Той печели най-дългата.
Ако Крум налага ред, ако Климент изгражда словото, ако Черноризец Храбър го защитава, ако Симеон го превръща в империя, то Борис е човекът, който избира пътя, по който всичко това става възможно.
Историята помни победителите. Но народите оцеляват благодарение на онези, които в точния момент правят правилния избор. Борис I Михаил прави този избор за България.
Тази статия е част от поредицата „Български титани“ на izumitelno.com.
Поредицата разказва историите на българи от далечното минало – личности, които със слово, дело или дух са оставили трайна следа в историята ни.
За още интересни новини харесайте страницата ни във Facebook ТУК: Изумително
Тайният живот на Леонардо да Винчи – геният, който скри бъдещето в рисунките си
Енох: смъртният, когото боговете взеха със себе си
Прокълнатите ръкописи на Ватикана – тайните, които не бива да бъдат прочетени
Войните на Александър Македонски и изгубената му гробница
Свещарската гробница — мистериозният дом на тракийските владетели и безсмъртните конници
Мистерията на Мадарския конник и разкриването на прародината на българите
Преди 8 хил. години цивилизацията в древна Варна е ползвала мистериозни технологии
Гроб 43 – пазител на варненското злато и тайните за Черноморската Атлантида
Библиотеката на Иван Грозни – изгубеното съкровище на знанието
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
Гении преди времето си: Питагор – числата като код на Вселената
Гении преди времето си: Ал-Бируни – човекът, който измери Земята
Гении преди времето си: Имхотеп — първият гений инженер и „чудотворецът“ на Египет