Едгар Алън По е формулирал няколко правила, които впоследствие активно са използвани от други автори от детективския жанр при създаването на техните произведения. В частност, по мнението на По е много по-интересно престъпленията да бъдат разкривани не от полицаите, заемащи държавна служба, а от някакви любители.
Той е измислил похвата, при който местопрестъплението е съвършено недостъпно за наблюдателя, но престъпникът успява да намери остроумен начин да влезе, да извърши пъкленото си дело и да изчезне незабелязан. Уликите са съхранени и си стоят непокътнати, но само изключително наблюдателният герой с изострен ум може да ги види. И най-накрая, престъпникът се оказва този, който предизвиква най-малко съмнение. Освен това, когато внимателно се запознаеш с творчеството на Едгар По, неочаквано откриваш, че тънкият аналитичен ум на писателя е бил способен и на повече. Използвайки фактите, известни, както се оказвало на всички, той правел неочаквани изводи, открития и даже прогнози, които се сбъдвали десетилетия по-късно.
През 1884 г. в съда се водело дело. На 28 юни същата година от английското пристанище Саутхемптън, към далечните брегове на Австралия, потеглила яхтата Миньонет с екипаж от четирима души. Сред морските вълци се оказал и един новак, избягал от родителите си 17 годишен младеж. Името му било Ричард Паркър. Яхтата попаднала на буря и потънала. 16-те дни на дрейф на самоделно направен сал без запаси от храна и питейна вода сломили оцелелите. Пръв не издържал младежът, започнал да пие морска вода и отслабнал. Останалите не могли да се справят с глада. Когато скиталците били прибрани от Монтесума, един от тях разказал какво им се случило в морето и делото достигнало до съда. Вестник „Таймс“ започнал да публикува материали за хода на процеса и изведнъж, някой си спомнил че още в далечната 1838 г., всички подробности били описани от Едгар Алан По в книгата „Повест за приключенията на Артър Гордън Пим“. Съвпадало даже и името на загиналия Ричард Паркър. Интересно е, че и тук Едгар Алан По се оказал родоначалник на някакъв жанр от литературни предсказания.
Скоро в Ню Йорк, малко известният писател Моргън Робъртсън публикувал роман, в който има такъв пророчески епизод. Пътници се отправят през Атлантика на кораб наречен Титан, който, стремително плавайки през мъглата, се ударя в айсберг. Предсмъртните вопли на три хиляди обхванати от ужас пасажери се понесли към небето. И по-нататък, детайлно като следовател, писателят привежда характеристиките на кораба и подробности за катастрофата. Дължина на лайнера – 243 м., водоизместимост – 45 хил. Т., мощност на двигателите – 75 хил. конски сили, максимална скорост – 25 възела, 4 тръби, 3 винта, 2 мачти. Указано е даже, че непотопяемият, несъкрушим лайнер имал на борда значително по-малко спасителни лодки, отколкото се препоръчвало по морското правило. Трябва да отбележим, че в 1898 г., когато този роман излязъл, подобни кораби не съществували никъде в света. Книгата не била особено интересна и за нея скоро можело да се забрави, но след 14 години се изяснило, че Робертсън с голяма достоверност е описал гибелта на Титаник. Съвпадали почти всички обстоятелства около катастрофата и даже фамилиите на някои от пътниците.
Сравнително скоро, 100 години след написването на „Повест за приключенията на Артър Гордън Пим“, в книгата било открито още едно загадъчно предсказание. Когато оцелелите се добрали до брега, били изумени от ручей с необикновена вода. Тя не била нито безцветна, нито имала някакъв определен цвят; движейки се преливала във всички възможни оттенъци на пурпура, както се преливат тоновете върху коприна – разказва Едгар По. И по-нататък: Загребвайки вода в съд и оставяйки я да се успокои, забелязахме, че се разслоява на множество отчетливо различими жилки, като всяка имаше определен оттенък, че те не се смесваха и че силата на сцепление на частиците на една или друга жилка бяха несравнимо повече, отколкото между различните жили. Прекарахме нож напряко на струите и те веднага се събраха, както става с обикновената вода, а когато извадихме острието, никакви следи не останаха. Ако внимателно се прокара нож между две жилки, то те се отделяха една от друга и чак след известно време силата на сцепление ги сливаше отново заедно.
Докторът по физико-математически науки, професор А.С.Сонин, запознавайки се с този откъс (тази книга е била преведена на руски за пръв път през 1961 г.), с учудване установил, че Едгар По подробно е описал свойствата на течните кристали, а те били открити половин век след като автора завършил своята повест. Трябва да се отбележи, че това не е единственото произведение на Едгар Алан По, в което има подобни прозрения.
В разказа си „История с въздушен балон“, той описал полет над Атлантика. В действителност такова събитие станало, но век по-късно и въпреки това, читателите му без уговорки повярвали в мистификацията. Защо? За това, защото, както е отбелязал Ф.М Достоевски неговото въображение има такава особеност, каквато не сме срещали у никого, – силата на подробностите.
Тази сила се проявява и в друг разказ на По – „Разговор с мумия“, където има множество удивителни намеци. Мумията бива съживена с помощта на електрически ток. Днес на нас ни е известно, че именно с помощта на електрически заряд се подновява дейността на спрялото сърце. Оживялата мумия разказва, че хората могат да изпадат в продължителен, т. нар. летаргичен сън, че жизнеспособността на човек може да се преустанови (анабиоза) и че хората могат да живеят по 800 години, както е написано в Библията.
Но по какъв начин на Едгар По и други като него са успявали да правят такива предсказания? Някои изследователи предполагат, че едновременно могат да съществуват множество светове, еднакви по своята история, но относително разместени по време един от друг. За да се проникне в миналото или в бъдещето, е достатъчно само да се надникне в правилния паралелен свят.
инфо: obekti.bg