Ще си позволим да предположим, че около 97% от хората са попадали на поне един филм в живота си, който просто не са могли да изгледат до край. Всеки има различен вкус и различна толерантност към скука, насилие кървища и чиста простотия. Има безброй причини защо може да решите да се откажете от филма, преди да е свършил.
Кинодейците, които са известни с изпитването на границите на допустимото, често са точно тези, които правят най-шокиращите филми, обикновено с променлив успех. Някои успяват и получават признанието на критиците и добра печалба, докато други разделят мнението на зрителите на две за това дали филмите им са артистични или просто порно с мъчения.
Да вземем например поредицата „Убийствен пъзел“ (Saw), която започна като един от най-свежите и изобретателни трилъри на новия век и бавно изпадна в посредствена демонстрация за това по колко различни начини можеш да разчлениш човешко тяло. Няма спор, че сценарият беше засенчен от ужасяващото насилие, защото, за добро или лошо, продуцентите смятаха, че жаждата за кръв на зрителите е по-голяма от интелекта им.
Това явление се забелязва във все повече филми и сега ще си поговорим за онези, които са толкова шокиращи и жестоки, че трудно бихте изгледали до край.
Канибалски Холокост / Cannibal Holocaust (1980)
„Канибалски Холокост“ е един ужасно извратен филм. След премиерата му в Италия, режисьорът Ругеро Деодато е арестуван, а филма е забранен. Не след дълго забраната влиза в сила също в Австралия и още няколко други страни.
Независимо дали е заради откровеното насилие, убийствата на животни или сексуалното насилие, няма много хора, които да са изгледали целия филм. Ако все пак си го пуснете и издържите до края, определено никога няма да забравите видяното.
Просто няма друг такъв филм. „Канибалски Холокост“ е толкова екстремен и кървав, а най-страшното е, че е изключително реалистичен. Толкова реалистичен, че някои зрители са били убедени, че актьорите наистина са убивани пред камерата.
Седем / Se7en (1995)
90-те определено бяха ерата на психологическите трилъри. Още в началото на десетилетието, сър Антъни Хопкинс (Anthony Hopkins) ни даде един от най-ужасяващите злодеи на всички времена в лицето на д-р Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“ (The Silence Of The Lambs). След това последва и Джон Доу, злодей изигран гениално от Кевин Спейси (Kevin Spacy) в един от най-мрачните и смразяващи трилъри, заснемани някога.
„Седем“ разказва за двама детективи от отдел убийства, преследващи сериен убиец, който се вдъхновява от седемте смъртни гряха. Тук откровеното насилие може да е поносимо, но не и самата атмосфера. Поговорката, че „по-малкото е повече“ тук важи с пълна сила и е това, което прави този филм наистина непоносим.
Майсторската режисура на Дейвид Финчър (David Fincher) създаде свят, в който никой не би искал да попадне. Принудени сме да гледаме как детективите Милс и Самърсет са по петите на Джон Доу и злото в най-чистата му форма.
Убийци по рождение / Natural Born Killers (1994)
Вероятно един от най-скандалните филми. Режисьорът Оливър Стоун (Oliver Stone) е известен с филмите, които прекрачват границите, а „Убийци по рождение“ не е изключение.
Изпълнен с насилие, брилянтна актьорска игра и невероятни сцени, филмът разказва историята си по уникален, но скандален начин. Убийците Мики и Малъри извършват масово убийство, след като са преживели тежко детство. Медиите ги превръщат в култови герои след арестуването им и точно тук филмът става сатиричен. Вярно, също така е социален коментар върху това как медиите могат да влияят на масите, но начинът, по който е постигнат, не е лесен за преглъщане.
Насилието е право в лицето ви и целият филм се усеща като кошмарна халюцинация.
Tokyo Gore Police (2008)
Това вероятно е един от най-кървавите и нелепи филми, правени някога. Ако има страна, която знае как да шокира зрителите по всеки възможен начин, то това е Япония.
„Tokyo Gore Police” определено не е за всеки. Не е дори за хората, които по принцип понасят кръв. Режисьорът Йошихиро Нишимура (Yoshihiro Nishimura), който е работил по специалните ефекти на други подобни филми, прави това, което умее най-добре – поднася ни повече насилие и кръв, отколкото можем да понесем.
Отхвърлени от Дявола / The Devil’s Rejects (2005)
На второ място е продължението на Роб Зомби (Rob Zombie) на неговия режисьорски дебют „Къщата на 1000-та трупа“ (House Of 1000 Corpses).
Трябва да му го признаем, че знае как се прави добър филм на ужасите и то в ретро стил. Ако сте изгледали оригинала, „Отхвърлени от Дявола“ е много по-амбициозен, тъй като Зомби се е опитал да смеси няколко поджанра и то успешно.
Този път семейство Файърфлай са принудени да напуснат къщата си, когато решения да си отмъсти шериф почука на вратата им, доста сериозно въоръжен. След това те пренасят убийствата си на открития път.
Това, което направи „Отхвърлени от Дявола“ толкова непоносим, не са само бруталността и мъченията, стоварени върху невинните хора, но и също така колко зли са Файърфлай. Тъкмо, когато сметнете, че няма как да стане по-зле, една бедна жена е принудена да носи лицето на мъртвия си съпруг и да изтича за помощ до пътя, но е прегазена от преминаващ камион.
The Academy of Motion Picture Arts and Sciences will celebrate the life and career of filmmaker Stanley Kubrick on Wednesday, November 7, at 7:30 p.m. at the Samuel Goldwyn Theater in Beverly Hills.
Pictured: Malcolm McDowell in A CLOCKWORK ORANGE, 1971.
Портокал с часовников механизъм / A Clockwork Orange (1971)
Ето го нашият номер едно и един от най-скандалните филми в историята. Лентата на Стенли Кубрик (Stanley Kubrick) е базирана на едноименния роман от Антъни Бърджис. Действието в него се развива в бъдеща Великобритания, където изнасилването и ултра насилието са ежедневие.
Младият Алекс (изигран от Малкълм Макдауъл) разказа за това как с приятелите си тероризират невинни хора, преди да завършат деня с малко Бетовен. Щом е заловен и принуден да се изправи пред последствията от действията си, правителството вкарва Алекс в експериментална програма в опит да го реабилитира като го накара да гледа образи с насилие.
Трудно можем да говорим за „Портокал с часовников механизъм“, защото е един от онези филми, които трябва да гледате, за да се уверите сами. Макар насилието да не е толкова графично по днешните стандарти, психологическите последици от него са на лице. Целият филм е един голям социален коментар, който стимулира дискусия за тънката линия между наказанието и нехуманното отношение.