Ослепените 15 хиляди Самуилови воини не са измислица, а исторически доказано злодейство

1005 г. от епичния сблъсък между цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец при крепостта Ключ на 29 юли 1014 г.

Двубоят между Първото българско царство и Византийската империя, между цар Самуил (997-1014) и император Василий II (976-1025), бил най-продължителният военнополитически сблъсък на Балканите преди османското завоевание. Той бил изпълнен с величави геройства и с жалки предателства, с много мъка и страдание. Тази българо-византийска епопея завършила с покоряването на ранносредно- вековното българско царство през 1018 г. Без съмнение обаче нейният връх била битката при укреплението Ключ, в долината между планините Беласица и Огражден, през лятото на 1014 г.

Цар Самуил укрепил проходите, през които най-често византийците нападали българските предели. Били изкопани ровове, а зад тях – издигнати валове, укрепени с дървени прегради (деми). Над 3 км дълги каменни зидове между Беласица планина и укреплението Ключ довършвали отбранителната линия на българите, а крепостният вал продължавал до Огражден. Самото укрепление Ключ било изградено от два рова и три вала, разположени концентрично по стръмните му склонове. В най-високата част била изградена наблюдателна кула, висока 10-12 м. Това бил командният пункт на българската войска. Привидно българският владетел преминал към защитна стратегия във войната с Византия. Основната част от българската войска начело с цар Самуил и неговия син Гаврил-Роман-Радомир се намирала в крепостта Струмица. За да отвлече вниманието на ромеите българският владетел изпратил своя военачалник Несторица с многочислен отряд срещу Солун. Стратегическият план на българския цар предвиждал да изчака византийското нападение и с внезапен излаз да обгради като “в чувал” армията на Василий II През лятото на 1014 г. император Василий II потеглил от Мосинопол (днес Комотини в Гърция) срещу България и в началото на юли стигнал укрепената защитна линия между Беласица и Огражден.

В продължение на много дни ромеите атакували безрезултатно българските прегради. От високите стени българите обсипвали византийците със стрели. Планът на Самуил сработил.

Но и Василий II бил опитен във военното дело. Междувременно отрядът на Несторица бил разгромен, а пленените българи били доведени от Теофилакт Вотаниат при Ключ.

След безуспешните фронтални атаки императорът решил да изпрати два отряда от по няколкостотин души през планината Беласица, които да заобиколят българските укрепления. С помощта на влашки пастири, които ги превели през проходимите пътеки в непристъпната планина, за три дни те изминали близо 25 км и се оказали в тила на българите Тяхното движение, осъществено главно през нощта, не било забелязано от българската стража.

На 29 юли 1014 г. на разсъмване византийците с викове и шум от бойни тръби внезапно нападнали изненаданите българи. В българския лагер настъпила паника. Всички побягнали.

Армията на Василий II успяла да прехвърли преградата между Беласица и Огражден. Гаврил-Роман-Радомир спасил баща си цар Самуил, като го взел на коня си и го отвел в Прилеп. Опитите да се организира отстъпление на българската войска се превърнали в безредно бягство и по-голямата част от нея попаднала в плен на ромеите.

След победите си над българите императорът отправил поглед към Струмица. Тази непревзимаема българска твърдина била ключът към вътрешността на България, към Битоля и Охрид. Василий II възложил на Теофилакт Вотаниат да премине височините край Струмица, да опожари преградите по пътищата към тях и да отвори удобен път към Солун. Българите го пуснали да мине безпрепятствено на юг и му подготвили капан.

Командването тук било поето от завърналия се на бойното поле Гаврил-Роман-Радомир. На връщане Теофилакт попаднал на българските засади, чакащи в една теснина. Той и хората му били обсипани отвред с камъни и стрели, а Гаврил-Роман-Радомир сам с копието си изтърбушил византийския военачалник. Така победата на Василий II се обърнала в поражение. Той нито можел да предприеме обсада на Струмица, нито можел да се измъкне към Солун. Загинал и неговият фаворит. В ръцете му обаче се намирали огромен брой пленени българи. За да ги сломи и да прекърши тяхната съпротива, императорът заповядал да се извърши нечувано в историята злодейство.

Пленените 15 хиляди български воини били ослепени, като на всеки 100 души бил оставян по един едноок, който да води останалите. За да унижи докрай своя противник, Василий II продължил издевателството. Той заповядал ослепените пленници да бъдат изпратени при своя вожд – българския цар Самуил. Сто и петдесет души, останали с по едно око, повели оцелелите на чиито лица вместо очи имало окървавени черни дупки. Ослепяването е ставало много бързо, като върху гърдите на вързания човек е скачал палачът и с нож е изваждал очите му.

Мнозина от ослепените са умрели на място от кръвоизлив, от непоносимата болка или от инфекция. Други са оставяли изнурените си тела по дългия път към Преспа в знойните жеги през август и септември 1014 г.

Околните местности и топоними продължават да напомнят за жестоката разправа: Кокалица (от костите на загиналите), Смърдашец (от зловонието на труповете), Вадиочи (мястото, където са изваждани очите), Кланица (място на клането). Може да се споменат още селищата Водоча и Слепче.

Георги Н. Николов

Съвременните опити на някои чужди учени да променят историята и обявят ослепяването за измислица, като отхвърлят прозвището “Българоубиец”, и в крайна сметка отрекат, че в тази епохална война срещу ромеите са воювали българи, водени от български царе, са неуместни и преднамерени. Те обслужват повече матрицата на съвременния балкански национализъм, отколкото историческата истина. През Средновековието и българите, и византийците дълго време пазили спомена за българския цар Самуил. Историческите свидетелства за това са много.

Хартофилаксът на солунската църква “Св. Димитър” (края на ХIII в.) е написал похвално Слово за чудесата на св. Димитър, в което се казва: “В предишно време и не много отдавна владеел над българите онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите”.

Днес, след 1005 години, българите още не са забравили станалото в клисурата край Струмица. И тържествените чествания, и запазването на спомена са еднакво нужни на потомците. Защото за величието на един народ, свидетелстват както героизма и гръмовните победи, така и страданията, и крушенията в неговата история!

Автор: Георги Н. Николов*

* Авторът е зам. – декан на Историческия факултет в СУ.

Източник: 24 часа

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

16 + eleven =